Спасибо, товариш Митрофанова и идите нах*й
О, бозе и скоро почившият Владимир Вольфович Жириновский, рупорът на руската имперска политика, бе казал: „Българите трябва да ни пълзят в краката”. Споменавам този екзотичен жалък политик не толкова за въпросните му любезни думи по наш адрес, а за друго – за идейната му близост с настоящата руска посланичка у нас.
Госпожата с представително име Нейно Превъзходителство Елеонора Валентиновна Митрофанова, извънреден и пълномощен посланик на Руската федерация в Република България, бе най-близкият съратник на войнствения депутат с клоунски прояви и прозвище Жирик.
Но не само това – бе тя и основен деец в ръководената от него Либерално-демократическа партия. Чиято кауза бе „Русия – най-великата сила” и която трябва да се осъществи с всички възможни средства, включително с ядрени бомбардировки от Лондон до Истанбул. Няма що, красива идеология изповядва тази „гаспажа пасоль”. Ако има класация на дипломатите „ястреби”, тя трябва да започва с нея.
Няма и не може да има посланик в света, издаващ ултиматуми на държавите, където е акредитиран – и то в определен от него срок! Съвсем логично Илиян Василев, бивш наш посланик в Русия, заяви, че още в мига на представянето на въпросния ултиматум, посланик Митрофанова е трябвало да бъде отзована, според нормите на международния дипломатически протокол.
Направих си труда да поразуча делата на руските посланици от 1878 г. насам. Извадих най-интересните. И бързам да отбележа че за любещите Русия – от Пушкин до Путин – четенето на следващите редове няма да е никак приятно.
Защото първо ще се смутят, после ще се разгневят и най-накрая ще ме обвинят в манипулация, провокация и вероятно за платен от американците трол. От московлиите друго, освен агресия, не може да се очаква… Но ето какво им предлагам:
Граф Игнатиев и Левски
Годината е 1873-та. Високата порта осъжда Васил Левски на смърт. Във връзка с процеса граф Николай Игнатиев, тогава руски посланик в Цариград, представя на Портата депеша, в която по обтекаем дипломатски начин изразява съгласие с присъдата над Апостола. А в столицата ни все още има улица на негово име…
Генерал Каулбарс и Стамболов
Генерал барон Никола де Каулбарс, пристига през 1886 г. като „временен дипломатически агент” („агент” – твърде точно!) да възстанови руския контрол върху младото Княжество България.
Назначен е за военен министър и в това си качество представя серия ултиматуми (явно те са стара руска практика): за отлагане на изборите за Велико народно събрание, за поправки в Търновската конституция, за компрометиране на еманципиралия се от Русия княз Батенберг; опитва също военен преврат и действа за дебаркиране на руски флот във Варна.
Не успява, Стамболов го разкрива и изгонва от България. Нататък дипломатическите отношения с Русия биват прекъснати за дълго време и в отечествената история генералът бива записан като типичен демагог и мракобес.
Генерал Шарапов и Живков
През 1989 г. няколко цекисти организират преврат срещу Тодор Живков. Координира ги руският посланик генерал Виктор Шарапов.
Започва тайни „свидания” по кафенета и градинки, а най-вече в окичената с мрачна слава руска легация на „Раковски”-„Московска”, среща се той с главните заговорници Андрей Луканов и Петър Младенов, като държи всекидневна връзка с Горбачов.
А когато работата е вече опечена и е избран наследникът на Живков, посещава го в кабинета и му съобщава командата на съветския наставник да си подаде оставката и се оттегли в „заслужен отдих”.
Вижда се в чии ръце бе в онези години ръководството на страната. Например вътрешното и външното ни министерства бяха дирижирани пряко и безпардонно от съветски генерал губернатори, които разполагаха дори с кабинети в съответните ведомства.
Полковник Митрофанова и Кирил Петков
Поведението на посланичката, привидно самостоятелно, не може да не е съгласувано с Кремъл, колкото това да се отрича. Няма начин за изразите й „евроатлантически подлоги” и „слуги на чужди господари” Москва да не е била надлежно информирана.
Допускам че Кремъл си е дал сметка за пресолената дипломатическа гозба от страна на посланичката и е възможно в последните й предпенсионни години да бъде изпратена на работа някъде далеч в сибирски областен комитет, което, съглесете се, би било напълно справедливо.
Колкото за експресното активиране в последно време на руските „спящи клетки” – общественици и депутати, това не може да не е извършено, най-меко казано, със знанието на посланичката.
Правителствената говорителка Лена Бориславова заяви тези дни в ефир, че на проруските „хибридни пропагандисти” са били изплащани добри хонорари по 4000 лв. месечно – а това не може да са голословни думи, непременно ползват специфична разузнавателна информация.
За „забивките” на Митрофанова експремиерът Петков сам й вдигна топката. Експулсира 70 посолски служители и с това й даде прекрасно основание да се опълчи. За което в последна сметка трябва да го поздравим – малцина ще имат куража да сторят това.
А посланичктата постъпи точно по Путински – с твърди „ответни мерки”. Типично руско поведение – Русия напусна тежки структури като Световната здравна организация (СЗО) и Световната търговска организация (СТО), та ще се церемони с миниатюрен проблем като българския.
Заплахата да бъде закрито руското посолство не е еднолично решение на Митрофанова, съгласувано е най-малко с прекия й шеф, външния министър Лавров, а може би и със самия Путин.
И мисля, че ако посолството не бъде закрито, Митрофанова ще бъде отзована, защото допълнително наврежда на и без това накърнения руски престиж. Все някой ще трябва да опере пешкира – и това ще бъде русата дама с червените цайси.
И нека не мислим, че служители, назначени като шофьори, бръснари, сервитьори, техници на климатици, не могат да бъдат шпиони. Точно те са най-годни за тази работа – подслушват (беседват) като возят, като бръснат и като сервират.
Дипломатски паузи
Без руска/съветска мисия сме били както следва през: 1886-1896 г. 1915 -1918, 1918 – 1934 г. , и 4 дни през 1944-а, когато СССР ни обяви война. За общо 143 години Русия/СССР е била без посолство у нас цели 30 години. Оказва се, че можем да преживеем и без руска мисия. 60 държави нямат легации у нас и биват представяни от посланици, базирани в други страни. Австралийският е в Атина, на шведския офисът му е в Стокхолм.
Най-много са посланиците с бази в Румъния – от Канада, Йордания, Естония, Литва, Норвегия, Мексико, Тайланд. Венецуела, Сингапур и някои африкански държави биват представяни от по един съветник с прерогативи на консул, отново в друга държава.
Суровинното оръжие
По стар навик Русия кореспондира с държавите от „суровинно-енергийни позиции”. Така командва и нашата държава. А може ли да се изсулим от тези нейни клещи? Мисля, че да. Ето например:
• С газа вече се оправяме – заработи тръбопроводът от Азербайджан, с когото имаме договор за 25 години. Ще получаваме и втечнен газ от съседни пристнища.
• Петрол може да купуваме отвсякъде – от Венецуела до Саудитска Арабия, а и отношенията с „Лукойл” вече се регулират съгласно закона – нещо, което чакахме повече от две десетилетия.
• Гориво за Козлодуй имаме за 2 години, а „Уестингхаус” и „Фраматом” обещават в скоро време да синтезират гориво, подобно на руското.
• С туристите също ще се оправим. И без друго те не представляват съществен дял – от общо 7,2 млн. туристи през миналата година, руснаците са били само 134 000. За сравнение Полша бе с 300 000, а първенството държи Румъния с цели 1,2 млн.
Руснаците с имоти у нас виждат, че нещата с Русия не вървят на добре и почнаха да ги продават. Интересно е, че сред 60-те хиляди украинци у нас се появиха желаещи да купят жилища. Тъй върви светът – едни гости си отиват, други идват.
Руснаците у нас броят над 300 000 – и като виждаме какво става в Украйна, леко ни дострашава дали някой ден Путин няма да тръгне да „защитава” правата им у нас – не че някой ги застрашава.
Императивно – императорска реакция
Попитах се: как се получи така, че ние, най-верният и любим на Русия балкански народ, станахме изведнъж най-омразният? Ще отговоря с пример от човешките взаимоотношения – най-боли когато те изостави най-преданият любовник. Михаил Белчев пее така: „Бяхме най-близки /затуй отсега нататък / ще сме най-чужди в света”.
Не вярвам откъм Червения площад да дойде приказ за късане на дипломатически отношения. Големият Източен Брат няма сметка от това. Надали ще изостави своя „троянски кон в ЕС”. Гоненето на руски дипломати е за Кремъл всекидневие и въпреки скандалниченето от последните дни, това не го вълнува драматично.
Това не е нищо в сравнение с тежката изолация, в която го постави светът. И възраженията му в тази област са повече симулативни – да придаде сериозност на проблема. А иначе знаем, че не обича да дава заден ход по проблеми, свързани с чуждестранните руски васали – все пак, макар да намаляват по причина на агресията в Украйна, русофилите продължават да са доста и не бива да бъдат оставени на естествено отмиране.
Така че когато читателят отвори този брой на „Уикенд”, Кремъл в лицето на госпожа Митрофанова може да се е вече отказал от императивно – императорската си реакция…
Наско Мандажиев за „Уикенд”
Материалът <strong>Спасибо, товариш Митрофанова и идите нах*й</strong> е публикуван за пръв път на 24-chasa.eu.
Не бъди безразличен ! Сподели статията с твоите приятели
Народ